Участие във войните за национално обединение.
В годините 1885, 1912, 1913,191501918 все още младата Българска държава води четири войни , с които се стреми да осъществи най-важния си въпрос – обединението на всички земи с етническо българско население.
В тези войни вземат участие голям брой жители на с. Пелишат, като дават своя скромен принос по бойните полета. В годините на Балканската (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918), по фронтовете или от раните си загиват общо 62-ма жители на селото. Мнозина са ранените или контузените с трайни последствия , а други след край на Първата световна война остават в плен на съюзническите войски.
Проследявайки хода на историческите събития от онези години, може да се заключи, че първите войници от селото са участвали в защита на Съединението в Сръбско-българската война от 1885 г. Не беше възможно обаче да бъдат определени имената на тези войници, а след загиналите от Плевенския край не се установяват имена на жители на с. Пелишат. По-широко ще проследим участието в следващите три войни, водено от Българската държава.
Както е известно Балканската война се води от съюзилите се балкански държави България, Сърбия, Гърция и Черна гора срещу Османската империя. Целта на съюзните държави е да осъществят своите национални идеали – присъединяване на територии и население, владени стотици години от Османската империя. Водеща роля в тази коалиция играе България, която е и най-голяма по територия и население. За обикновените българи тази война е справедлива – освободителна война. Войниците тръгват за фронта с цветя и музика и с ясното съзнание, че ще се бият за освобождението на совите поробени братя от Македония и Тракия. Тази война се явява отдушник на натрупаната омраза към вековния поробител.
Войната започва на 18 октомври 1912 г., като съюзниците предварителна са съсредоточили силите си по границите с Турция. Главния удар трябвало да нанесе Българската армия. Голяма част от войниците от с. Пелишат служат в 4-ти пехотен Плевенски полк и в някои от другите полкове на 9-та пехотна Плевенска дивизия. По време на войната командир на 4-ти пехотен полк е полковник Минчо Киряков, а 9-та пехотна дивизия се командва от генерал-майор Радой Сираков.
В началото на октомври 4-ти пехотен Плевенски полк се отправя пеша за фронта, като преминава през Ловеч, Севлиево, Габрово, Шипченския проход, Тулово и Елхово. Девета пехотна дивизия е включена в състава на Втора българска армия с командир генерал Никола Иванов. Тази армия получава заповед да настъпи към гр. Одрин (по време това е голяма турска крепост) и да го блокира, с което да осигури настъплението на другите две армии – Първа и Трета към Лозенград.
Първото сражение на плевенци срещу турските войски става при с. Дервишка могила (в подножието на Сакар планина), където противникът е прогонен бързо от устрема на българите. От тук Втора армия настъпва бързо в територията между реките Марица и Тунджа и затяга обръча около Одринската крепост. На 29 октомври 4-ти пехотен полк води сражение при с. Кемал, като осуетява турските набези за пробива на блокадата към левия бряг на р. Марица. В тези първи сражения от с. Пелишат загиват канд.подоф. Димитър П. Пешев, р-к Трифон Г. Камарашки, р-к Илия Д. Господинов и р-к Христо В. Йочев.
За усилване на Чаталджанската позиция, Главното командване на Българската армия, снема от обсадата на Одрин 9-та Плевенска дивизия и я включва в състава на Трета армия с командир ген. Радко Димитриев. След усилен петдневен поход, 4-ти пехотен полк стига до Чаталджанската укрепена позиция в околностите на с. Аколан.
В навечерието на боевете при Чаталджа полкът брои 4400 офицери, подофицери и войници. В тези дни обаче в честите на Българската армия избухва епидемия от холера. От състава на полка само за две седмици заболяват 482 човека, от които 80 умират.
Укрепените Чаталджански позиции са последните пред турската столица Цариград. Те имат фронт от 30 км и са изградени в няколко отбранителни линии, с дълбочина до 9 км в тил, като модернизирани в последните години преди войната.
Въпреки загубите и тежките климатични условия, ротите и дружините от 4-ти пехотен Плевенски полк атакуват на 17 октомври вражеските укрепления, под имената Теирмантепе и Тюджартепе. Боевете се водят за тези укрепления продължават две дни и въпреки героизма на нашите войници , завършват неуспешно. Неуспешни са и атаките на цялата Чаталджанска позиция. В тези боеве 4-ти полк губи 1140 души убити, ранени и умрели от холера. В боевете за Чаталджанските позиции от с. Пелишат загиват 16 войници (от общо 27 за цялата война) – канд. подф. Тодор Ат. Ватев, р-к Ачо Т. Карафичков, р-к Гено П. Тонков, р-к Игнат Й. Яхнийков, р-к Цани Т. Гадулски, р-к Панко Т. Гърчев, р-к Игнат Мих. Игнатов, р-к Панчо Н. Мирчев, р-к Кръстьо Б. Пешев, р-к Андрея Т. Арнаутски, р-к Никола В. Цонков, р-к Тодор Г. Попов, р-к Цветко П. Палев, Никола В. Бешев, р-к Никола Кр. Кънчев и р-к Цани Йочев.
След сключване на примирието при Чаталджа 9-та пехотна Плевенска дивизия преминава в отбрана на определените й позиции на втора линия. В началото на м. март 1913 г. дивизията е изтеглена на предни позиции, където отбива ожесточени турски атаки източно от с. Аколан. Тук загива р-к Кръстьо Ив. Енчев от с. Пелишат. На тези позиции плевенци посрещат вестта за падането на Одринската крепост на 26 март, а след това и края на войната на 17 май 1913 г., след сключване на Лондонския мирен договор. С този договор е утвърдена победата на съюзниците и в частност на България.
Когато се стига до подялба на завзетите територии, настъпват остри противоречия между съюзниците, което довежда до избухването на Междусъюзническата война.
В края на м. май 1913 г. 9-та пехотна Плевенска дивизия е придвижена към сръбската граница, където се подготвя за настъпление срещу Сърбия. Настъплението започва на 16 юни 1913 г. но скоро България е притисната от три страни от Сърбия, Гърция и в тила от Румъния и е принудена да капитулира. По този начин тя губи голяма част от завоюваните територии, населени с етническо българско население.
През време на Междусъюзническата война няма загинали войници от Пелишат.
Първата световна война започва през август 1914 г. Тя избухва в резултат на противоречията между големите европейски държави. Те стъпват в борба за преразпределение на вече разпределени територии, суровини и сфери на влияние.
Още в края на ХІХ и началото на ХХ век, се създават два мощни империалистически блока – на Централните сили, в който влизат Германия и Австро-Унгария и Съглашението или Антантата, състояща се от Англия, Франция и Русия. По-късно към тези блокове се присъединяват и други държави.
Неуспяла да осъществи своето обединение, България се колебае към кой от двата блока да се присъедини. Нейното стратегическо местоположение на Балканите я прави ценен съюзник и за двете групировки, които се надпреварват да й дават щедри обещания, за да я спечелят на своя страна.
Независимо, че отначало България обявява „строг въоръжен неутралитет” на 24 август 1914 г. правителството сключва съюз с Германия и Австро-Унгария. Според този договор България се задължава за воюва срещу Сърбия. Една от причините България де се включи във войната на страната на Централните сили е тази, че Сърбия не желае да прояви отстъпчивост и да върне на България заграбените през 1913 г. изконни български земи.
Българския народ посреща с неодобрение тази война (само две години след Междусъюзническата). Той никога не е воювал за заграбване на чужди земи, а само срещу онзи, които е засягал жизнените му интереси.
На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия. Българското военно командване организира настъплението в Сърбия с две армии. Първа армия трябва да настъпи по дължината на р. Българска Морава, с което да окаже помощ на воюващата вече една година без особен успех срещу Сърбия Австро-Унгария. Втора армия да се насочи към долината на р. Вардар, като прекъсне пътищата за отстъпление на Сръбската армия към Косово поле- Трета армия трябва да прикрива Българо-Румънската граница.
Войниците от Плевенския край в своето болшинство се числят в състава на 9-та Пехотна Плевенска дивизия. Тази дивизия е включена в състава на Първа армия. Командир на дивизията е ген. майор Нерезов.
Дивизията атакува противника през западните старопланински проходи – Свети Никола, Писана Бука и Чипровския проход. Силно пресечената местност, широкия фронт и ограничените възможности за маневриране, затрудняват действията на българските войски. Няколкократните опити за овладяване на противниковите позиции по планинските хребети, останали без успех. На 10 октомври настъплението на нашите войски било възобновено. С цената на много усилия, съпротивата на сръбските сили била сломена, като те се оттеглили на нови позиции през нощта на 11 срещу 12 октомври. Нашите войски настъпили към гр. Пирот и спрели пред укрепената Свърличка позиция, където сърбите са организирали сериозна отбрана. Част от нея била позицията Дренова глава. Тук противника се стреми да забави оттеглянето на своите главни сили към Пирот.
Атаката на тази позиция носи много загуби в убити и ранени сред българските части. Чак когато главните сръбски сили се оттеглят през Прилеп за Ниш, отбраняващите се изтеглят и заемат нови позиции за отбрана на Ниш. Тук при атаката на Дренова глава загиват р-к Петко Цв. Митков и р-к Георги П. Иванов от с. Пелишат.
Силите на 9-та пехотна дивизия атакуват Нишката позиция от североизток, въпреки ожесточената съпротива на противника, техните предни позиции са овладени, като на места се стига до тежки ръкопашни боеве. Противника бил принуден да се оттегли назад, а през нощта на следващия ден (23 октомври) да изостави Ниш. В боевете за гр. Ниш загива р-к Велико Ив. Доргунски от с. Пелишат, завърнал се от Аржентина за да участва във войната.
След завземането на гр. Ниш, на Първа армия е поставена задача да настъпи към Прокупле, Подуево и Прищина (в област Косово). Сръбското командване организира упорита и активна отбран по билото на планините.
Започналото в края на октомври настъпление на българските войски временно е спряно от сърбите. То било подновено към 1 ноември, като Първа българска армия решително настъпва към Лесковащ-Прокупле-Подуево-Прищина. Силно пресечения терен и липсата на удобни пътища за придвижване затрудняват действията на нашите войски. В този период в помощ на българските войски се явяват съюзните 3-та Австро-Унгарска и 11-та Германска армия. С това положението на сръбските войски се влошава. На 7 ноември сръбското командване взема решение за отстъпление през Дринските планини към Адриатическото крайбрежие. Те започват. При отстъплението си сърбите изоставят цялото си тежко въоръжение и боеприпаси.
На 11 ноември войските на 3-та и 9-та пехотни дивизии овладяват Прищина и продължават преследване на сръбските войски. Нашите войски не успяват да разгромят окончателно противника. Българското командване смятало, че Дринските планини са непроходими за цяла армия и, че като притисне сръбската войска към тях, те в своята безизходица ще се предадат. Сърбите обаче преминават тези планини и се спасяват от плен, а по-късно активно се бият срещу нашите войски на Македонския фронт.
Към средата на м. октомври три френски и една английска дивизии дебаркират преди тава в Солун, организирайки настъпление в Македония към Прилеп и Битоля. Със своите сили командването на Втора българска армия успява да спре настъплението. След това от своя страна организира настъпление и успява да достигне линията на границата между Сърбия и Гърция (в Македония). Съюзните войски (френски и английски) разбрали за оттеглянето на техните съюзници сърбите, също се оттеглят към Солун.
Съгласно нарежданията на германските съюзници, вместо да настъпят решително и да разгромят съглашенските войски на гръцка територия, те наредили на българските войски да спрат на 2 км от границата, за да се зачете „неутралитета” на Гърция.
Така завършва първия етап от войната, като се създава т. нар. „Южен фронт”.
Към средата на м. април 1916 г. българската армия заема позиции за отбрана по границата с Гърция. 9-та плевенска дивизия е отново в състава на Първа българска армия, като заедно с 11-та германска дивизия заема за отбрана полосата от Кожух планина, Дойранското езеро до Кавадарци. Според замисъла на командването за преминаването към отбрана били взети мерки за оборудване на заетите позиции. Изграждали се окопи, траншеи, ходове да съобщение и укрития за бойците и техниката, опъвали се телени мрежи и др. Най-добре била оборудвана и организирана отбраната на участъка между р. Вардар и Дойранското езеро. Тази полоса се отбранявала от 9-та пехотна дивизия и 2-ра бригада от 2-ра пехотна дивизия.
Отбраната на Дойранската позиция остава в българската военна история като Дойранската епопея.
В началото на август 1916 г. три френски колониални дивизии и една английска с 45000 души личен състав и 400 оръдия предприемат настъпление срещу Дойранската позиция, отбранявана от 2-ра Пехотна Тракийска дивизия и подкрепена от 9-та Плевенска дивизия. Последвали четири атаки, предшествани от фронтален артилерийски огън срещу българската отбрана на 10,15,16 и 18 август, които са отблъснати от българите.Съглашенските сили са принудени да отстъпят на изходните си позиции с над 3200 души загуби в убити и ранени. Нашите загуби са 1300 души убити.
Към средата на м. август 4-ти Пехотен Плевенски полк заема отбрана на предни позиции, където сменя 45-ти германски полк. Отбранителната линия на полка е в района на селата Стояково и Селимли. Тук през ноември и декември 1916 г. нашите войски отбиват атаките на противниковите английски войски. В тези тежки битки загиват р-к Петър Кр. Чакърев, р-к Личо Ц. Енчев, р-к Коста П. Киров, канд. подоф. Алекси Ан. Димитров и ефр. Христан Г. Бочев от с. Пелишат.
През 1917 г. 2-ра Пехотна Тракийска дивизия е заменена на Дойранските позиции от 9-та Пехотна Плевенска дивизия, под командването на полк. Владимир Вазов, която тук записва една от най-блестящите страници в българската военна история.
На 9 и 10 февруари 1917 г. Съглашенските сили атакуват позициите на 9-та Плевенска дивизия. Нашите части с решителна контраатака отблъскват противника. Настъплението е подновено на 21 февруари, но е отблъснато с огъня на нашата артилерия. Нови атаки срещу Дойранската позиция са проведени на 24 и 27 април и на 8 май, всичките отблъснати от 9-та Плевенска дивизия, макар с цената на огромни загуби – около 2000 души убити и ранени. Загубите на противника са 12000 убити, ранени и пленени. Полк. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
Настъпилата нова 1918 г. не донася нищо ново на Южния фронт. Независимо от частичните успехи, положението се влошава. Съюзните германци и австро-унгарци изтеглят своите войски и местата им са заети от български. Състоянието на нашата армия се влошава. Липсват резерви, облеклото на нашите войници е изключително изпокъсано. Снабдяването е лошо. С дни наред нашите войници не получават топла храна. Дневната дажба била 400 гр. Хляб. Независимо от това, нашите войски продължават упорито и храбро да се сражават.
На 16 септември 1918 г. частите на Антантата започват масирано настъпление срещу Дойранските позиции, като срещу защитаващата я 9-та Плевенска дивизия, в състав от 6 полка (около 30 000 души), са хвърлени четири английски и две гръцки дивизии с числен състав от 75 000 души.
В резултат на двудневни ожесточени боеве Съглашението дава 11673 убити и ранени и 547 пленени, срещу 1736 убити и около 1000 ранени българи. Въпреки успешните боеве на Дойранската позиция при Добро поле е извършен пробив в нашата отбрана. Българските войски при Добро поле започват отстъпление.
Победата при Дойран е използвана за да може българската правителствена делегация да проведе преговори и да подпише примирие в гр. Солун и да съдейства България да не бъде окупирана от войските на Балканските държави.
В тези последни битки на Първата световна война, на Дойранските позиции загиват подпоручик Димитър Н. Марев, ефр. Бочо Игн. Цачев, р-к Нанко Ц. Дешков, р-к Атанас П. Йочев и р-к Никола Г. Митков. Войници от с. Пелишат загиват на и други участници от Южния (Македонския) фронт, както и на Добруджанския фронт.
По решение на българското правителство веднага след 9.ІХ.1944 г. България се включва във войната против Хитлеристка Германия. Извършена е мобилизация на българската армия. Огрoмна е часта и на доброволците за фронта.
В Първата фаза на войната (от септември до декември 1944 г.) от Пелишат загиват двама човека. Подофицер Трифон Илиев Гърчев е убит на 16 ноември 1944 г. в боевете за кота 923 по време на Косовската настъпателна операция. В една от седемте атаки на този безименен връх, подофицер Трифон Гърчев повежда напред бойците от своето отделение. Достигайки на няколко метра от немските позиции той пада покосен от вражески куршум.
Редник Петър Божинов Мочков загива на 13 октомври 1944 г. при с. Варош, Югославия в заключителната фаза на Нишката настъпателна операция. Когато неговата рота получава заповед за отстъпление, той остава по своя инициатишва, за задържане настъплението на врага с огъня на своята картечница. Това дава възможност на неговите другари да се оттеглят и окопаят. С цената на своя живот Редник Петър Мочков спасява живота на много от своите другари.
Във Втората фаза на войната (януари – май 1945 г.), през март 1945 г. в епичните боеве на Първа българска армия срещу немците, извършили пробив при р. Драва, загиват редник Георги Михайлов Игнатов и редник Тодор Маринов Бодилев от с. Пелишат.
Войнишките добродетели, високото чувство на патриотизъм и саможертва по време на войните за национално обединение – нашите деди и прадеди и днес трябва да бъдат източник на родолюбие, твърдост и национално вдъхновение.
В годините след 1944 г. Българската армия се обновява и модернизира. Мнозина от селските младежи стават офицери и достойна изпълняват своя войнски дълг.
Някои от тях достигат високи ръководни длъжности в армията.
В редовете на ВВС загиват двама летци от селото. Това са капитан Игнат Костов Гаджев и подполковник Дамян Димитров Алексов.