Праистория, Античност, Римско владичество, Средновековие.
На територията на сегашната Плевенска област са открити едни от най-ранните и богати находки от ерата на палеолита и неолита. Чрез археологически разкопки са открити и свидетелства за установен живот в някои пещери в областа.
На територията на Пелишат са открити находки от тази епоха, като каменни чукове и брадви с дупка, кремъчни ножове и стъргалки. В местността „Мерково” са открити находища от кремък за изработване на кремъчни оръдия на труда.
Благоприятните условия за живот в района на Пелишат – наличието на множество водоизточници, плодородна земя, гори пълни с дивеч и дървен материал, са привличали хората още от най-дълбока древност. През първото хилядолетие преди новата ера на Балканския полуостров се настаняват траките. Територията на Плевенска област е обитавана от две големи тракийски племена – трибали и гети. Трибалите живеели на запад от река Вит, а гетите на изток от реката. Следователно на територията на днешното село Пелишат са живеели представители на тракийското племе гети. Първи сведения за тези тракийски племена дават древногръцките историци. За трибалите ни съобщават Тукидит и Диодор. Те дават сведения, че трибалите имат голяма силна държава. Тези сведения са потвърдени от друг историк – Апиан (ІІ век пр. н. е.)[1]
За тракийското племе гети ни съобщава Херодот. Той казва, че те били най-храбрите и сравнително най-голямото тракийско племе, което оказало съпротива дори на персийския цар Дарий в похода му към Скития. Към средата на V век пр. н. е. гетите губят своята самостоятелност и са включени в тракийската държава на Одрисите. Въпреки оскъдните сведения за гетите от този период, се знае, че още през ІV – ІІІ век пр.н.е. техните царе Ремаск, Золтес и Орол, са се включвали в политическия живот на долнодунавските области. Гетите са се сражавали и срещу непобедимите войски на Александър Македонски. Дори той успява да осуети един от техните опити за освобождение.
Много по-късно, през І век пр. н. е., гетите се обединяват със сродните им тракийски племена и образуват един общ племенен гето-дакийски съюз начело с Буребиста. След разпадането на съюза и смъртта на Буребиста, отново на престола се издигат гетски династии, които се включват активно в политическия живот преди периода на римското завладяване на Балканите.
На територията на Плевенска област няма проведени археологически проучвания на тракийски селища от предримската епоха. Въз основа на писмени сведения, които са потвърдени от археологическите материали е установено, че още през V век пр. н. е. при тракийските племена от днешния Плевенски край има частна собственост. Когато Римската империя завладява Дунавската равнина през последното десетилетие на І век пр. н. е., те намират тук вече изживян робовладелческия строй.
В историческата книжнина се приема, че новата ера (н.е.) започва от раждането на Христос. От тази дата започва и съвременното летоброене.
Територията на Плевенска област влиза в пределите на Римската империя в 29-28 г. пр. н. е. В 45 г. пр. н. е. тракийския цар Котис признал властта на Рим. Вероятно още тогава източните райони на областта влизат в римско владение, защото според древния историк Плиний горното и средното течение на реките Вит и Осъм принадлежали към пределите на Одриската тракийска държава. Одриското царство загубва независимоста си в 44 г. пр. н. е. Останалата западна част на областта е обитавана от тракийското племе трибали. В тези области римляните навлезли през 75 г. пр. н. е. По това време римският пълководец Марк Лукул преминал Балкана и достиганал Дунав и Черно море. Цяла Мизия загубила своята самостоятелност, а Дунав станал северна граница на Римската империя.
В първите десетилетия на римското владичество, новите владетели запазили независимостта на местните тракийски царе, като ги задължили да пазят границата и да дават при необходимост войници за римските легиони. Нахлуването на номадски племена в територията на Империята дало повод на тракийските племена да отхвърлят римската зависимост. Римляните обачи разбили нахлулите номадски племена и за показаното непокорство от тракийските царе им отнели дадената независимост. Така през 29 г. пр. н. е. цяла Северна България станала римско владение.
В по-късно време римския император Домециан (81 – 96 г.), през 86 г. разделил тези земи и ги обособил в две провинции – Горна Мизия, на запад от р. Цибър и Долна Мизия, на изток от тази река.
При идване на Балканите римляните заварили тракийските племена в завидно икономическо състояние. Плодородните земи, търговския път по Дунав и пълноводните реки (по тях влизали гръцките кораби от р. Дунав), допринесли за ускореното икономическо развитие още преди V век пр. н. е. След завладяването на Долна Мизия от римляните икономическия облик на областта се променил. Като гранична зона още в първото десетилетие след идването на римляните, тази област била организирана като военна префектура. В Ескус (при днешното с. Гиген) е настанен на лагер І-ви скитски легион и това селище прераства в град, чиито извънградски владения обхващат земите на почти цялата Плевенска област. Старите тракийски градове били възстановени.
Продължаващите нападения на номадски племена от север, карат римския имератор Траян (98-117 г.) да премине р. Дунав и да премести границата на империята далеч на север, при което Долна Мизия не била вече гранична провинция. Император Траян полага изключителни грижи за благоустрояване на градовете в новите провинции. Той не само възстановява старите градове, но изгражда и нови, като ги превръща в колонии. В колония прераства и Улпия Ескус (Гиген). Това им давало известно предимство. Колонийте имали римско гражданско право и самоуправление. Тракийското местно население се ползвало също с римско политическо и гражданско равноправие. Траките притежавали и изборни права.
На територията на Плевенска област са локализирани най-много антични селища в Северна България.
Както е известно през територията на Долна Мизия са преминавали две важни римски пътни артерии. Първият път бил от Карпатите за Бяло море, който преминавал през Улпия Ескус (Гиген), вървял по средното течение на р. Вит, през Плевен, Троянския проход и през Филипополис (Пловдив) до Бяло море. Този път е известне като Траянов път.
Вторият път тръгвал от Никополис ад Иструм (с. Никюп, В. Търновоско), преминавал през централните райони на Плевенска област от изток на запад в направление Сердика (София). Той минавал през землището на с. Градище, гр. Левски, с. Пелишат и Плевен, където е имало пътни станции, наречени Гиридава и Сторгозия.
По предположение на Карел Шкорпил пътя е продължавал за Сердика. Следи от него са били запазени в посока запад от антична Геридава. От тук направлението на пътя се губи.
Антична Гиридава ( Giridava) се намирала на около 200-300 м от най-западния квартал на сегашното село Пелишат в местността „Сингур”. За пръв път за Гиридава съобщава Карел Шкорпил, който посещава селото през 1905 г. Името на античното римско селище Geridava се чете в олтарен камък, намерен през 1896 г. в съборената стара църква на селото. Нашите прадеди са проявили предвидливост и имащи желание да запазят историческите знаци за поколенията, зазидали плочата с надписа в православния храм. Надписът на олтарната плоча е много интересен. Той е изработен от един контрольор (conscriptor) от митническата станция в Димум (дн. гр. Белене), В него древния римлянин отправя благодарност към Юпитер и всички богове и богини на Гиридава, че му възвърнали здравето след тежка болест. Този текст ни дава основание да прведположим, че в антична Геридава е имало топъл минерален извор. Името на селищато – Гиридава, дава основание да се допусне, че това антично селище е изградено върху старо тракийско поселище и е запазило името си.
Известният плевенски историк академик Юрдан Трифонов посочва, че в съставната част на името Гиридава думата „дава” или „дева” се среща в много имена на други тракийски селища. Думата има значение на град, например: Буридава, Арцидава, Сукидава, Пулпудева (Пловдив) и др. На територията на Гиридава са открити оброчни плочки с Тракийския конник и Артемида, които вероятно са свързани с тракийско светилище.
На площ от около 100 дка се намират множество археологически материали. При изкопни работи за направа на тухли и цигански керемиди след Първата световна война, работниците-селяни се натъкват на хоросанова зидария и от общината спират работата. От Плевен пристига бригада, която провежда разкопки и разкрива основи на масивна сграда, зидана с камък и хоросан, намираща се между тогавашните чешми „Нейкова” и „Лачева”. Открива се и част от керамичен водопровод, който води в посока към каптажа на сегашния водопровод на селото. Цялото пространство е осеяно с парчета от тухли, керемиди и керамика. При извършване на изкопните работи на първия водопровод за селото през 1926 г. е открит и част от шосиран път водещ в западна посока. Тук са намирани и цели керамични съдове, долиуми, множество римски монети и др.
Вероятно през късната античност за защита на откритото селище е издигната крепост. Тя се намира в местостта „Калето” и заема труднодостъпно, естествено защитено възвишение, отстоящо на около 400-500 м от антична Гиридава. Площта на крепостта е около 50 дка и е на най-високата част на възвишението. Крепостта е издигната на най-западната част на възвишението, защитено естествено със стръмни склонове от север, запад и югозапад. Карел Шкорпил отбелязва, че крепостта има неправилна форма. Нейната югозападна страна е най-голяма и е дълга около 100 крачки, северозападната страна е около 60 крачки, севоизточната и източната страна са около 80 крачки и най-къса е западната страна – 20 крачки. От североизточната и източната страна на крепостта е издълбан дълбок ров. В източната страна се намира и единствената врата на крепостта, широка около 4 крачки.
Всички тези данни доказват, че Гиридава е била не малко селище в римската провинция Долна Мизия. Строителството на крепост в близост до римското селище, определя и нейната важност и стратегическо място в системата на римските пътища и тяхната охрана и отбрана.
За утвърждаване на римската власт допринесла и миролюбивата политика на римските императори през ІІ век. През ІІІ век историческата обстановка се променя. Северните варварски племена започнали все по-често да нападат и опустошават северната римска провинция Дакия (на север от р. Дунав). Постепенно варварските нападения достигат и Долна Мизия. Тук готите предприемат сериозни нападения. Те завземат и разграбват големите римски градове Нове (Свищов), Никополис ад Иструм (с. Никюп, В. Търновско) и достигат Филипопол (Пловдив). Готските нашествия предизвикват обезлюдяване на земите в Мизия. Централната власт заселва на тяхно място ново земеделско население. При това състояние на тази далечна римска провинция, нейните управители все по-често, особено при победа над готите, се обявявали за императори. През 269 г. готите завладели изцяло Дакия и отворили пътя си към Балканите. През тези години на ІІІ век районът на Долна мизия бил обект на постоянни набези на готите. Местното население се оттеглило на юг към планините, а тяхното място било заето от преселници от Дакия. В значителна степен се изменил етническия облик на провинцията. Тук се настанили много северни племена, а и значителна част от готите останали по тези земи. Изменил се обликът на поселищата. Голяма част от цветущите римски градове са унищожени. Много от тях останали невъзстановени през следващите периоди.
Преместването на границата отново по река Дунав довело до административни промени. Император Аврелиан реорганизирал западната част на Балканския полуостров. Тук той създал провинциите Крайбрежна Дакия и Долна Мизия. Границата между тях минавала между реките Искър и Вит. На изток от р. Искър се простирала Долна Мизия, а на запад – Крайбрежна Дакия. По-късно тази реформа била доразвита от император Диоклетиан (284-305) и просъществувала до имперотр Хераклий (610-641). Диоклетиан разделил империята на четири префектури, които от своя страна се делели на диоцези. Земите на Балканския полуостров се обособили в диоцезите Тракия и Илирик. Земите на днешната Плевенска област са включени в две различни административни единици. Границата между тях била р. Вит – на изток диоцез Тракия, на запад – Илирик.
Последвало разделението на земите на империята на източни и западни. Земита на Балканския полуостов останали в Източна римска империя и сега вече не била далечна провинция, а близо до столицата Византион (Цариград). Постепенно всички стари крепости били възстановени, били построени и нови. Постепенно династичните борби за престола създали благоприятни условия за успеха на варварските нападения. Новият имератор Константин (306-337), чрез мирни преговори и търговски връзки насочил готите завинаги към Западна Европа. Настъпили години на мирен живот и културен разцвет на Източната империя. Християнството се налагало все повече и обхващало все по-голечи части от населението. Религиозни противоречия между готи – християни и готи-езичници довели до нови нахлувания в земита на юг от Дунав. Голяма част от незащитените поселища били унищожени. Борбите между римляни и готи продължили до 382 г., когато император Теодосий (379-395) сключил мирен договор с готите, съгласно който те се настанили като федерати (съюзници) в крайдунавските земи. Теодосий издал указ за закрепостяване на селяните към земята, за да се задържи населението в обезлюдените територии.
Новото четвърто хилядолетие носи нови тежки години за Дунавската равнина. От север започват нахлуваниятна на хуните. Вниманието на Римската империя се насочило към подсилване на граничната зона, като строеж на крепости се извършва и във вътрешността на страната. По това време били издигнати повече от късноантичните крепости, разположени на естествено защитени терени. По всяка вероятност по това време е съградена и крепостта при селището Гиридава.
Хуните насочили своите нападения през Крайбрежна Дакия, като превзели и опостушили и част от крепостите в Плевенския край, но за превземането на Гиридава липсват сведения.
През V век след готските и хунските нападения, голяма част от тях останали да живеят по тези места. В края на V и началота на VІ век от север дошли нови нашественици. В отвъддунавските земи се настанили българи, авари и славяни и техните набези отсам Дунав станали постоянни. Тези племена често след преминаване на Дунав оставали тук и се заселвали за постоянно. Империята вече не била в състояние да ги прогони на север. Целия VІІ век бил съпроводен от български и славянски нашествия. Те достигнали чак Балкана, но не тръгнали да го преминават през трудно достъпните проходи, а предпочитали да преминават на запад по долините на реките Тимок и Морава. Затова тези нашествия малко засегнали територията на Плевенска област.
В края на VІ век българите и славяните вече трайно са настанили на север от Дунав. Византия не била в състояние да се грижи за земите дадени за федератска експлоатация. Последните войни довели до сериозни етнически промени в тези земи. След постоянните чужди нашествия романизираното население се изтеглило от Дунавската равнина на юг. Много градове били изоставени завинаги, стоителните материали извозени, а край техните останки се заселили славяни и българи. В този период на VІ век славяните вероятно са се заселили и край античното селище Гиридава.
Като най-голяма етническа група славяните бързо наложили своя език. Те принадлежали към една и съща славянска група – славяно-антска и за това много по-лесно, след идване на българите, се обеденили в една обща държава – България и приели едно общо племенно наименование – българи.
Заселилите се в земята на Мизия славяни добре осъзнавали, че ще се наложи да приемат властта на Византийската империя, ако не съумеят да запазят самостоятелността си. Затова те бързо приемат предложеният им от българите съюз срещу общия враг – Византия. На славяните от Мизия, според историческите сведения, било възложено да пазят границите на новата държава и да участват с войници в защита на новата родина. На новосъздадения съюз начело с хан Аспарух било необходимо признание. Това станало след като бил подписан мирен договор между хан Аспарух и император Констатин ІV Погонат в 679 г. Територията на новата държава обхващала земите от р. Днестър по Черноморското крайбрежие на юг до р. Камчия ио Камчийската падина, на ют Балкана, на запад до р. Искър, на север до р. Дунав.
Територията на Плевенска област изцяло попадала в пределите на новата държава България. Първоначално тези земи били гранична зона, но по-късно западната граница била изместена далеч на запад и Плевенския край станал централен, в близос до столицата Плиска, а по-късно и до Преслав.
През първото столетие на новата държава протича постепенен процес на сливане на двата етноса – славяни и българи. Смята се, че този процес е приключил след приемане на християнството в средата на ІХ век (865 г.)
Новата социална структура довела до разпадане на славянската задруга. Постепенно обществото се разслоява и се формират богати боляри и духовенство и по-бедни и онеправдани парици.
През този период се изгражда и българската администрация. Страната е разделена на области, управлявани от тархани, жупани и комити. Тези области през ХІV век са познати вече като хори, управлявани от дук или кефалия, назначавани пряко от царя.
В Плевенския край, като най-голям град се обособил пристанищния град Никопол, а след него Плевен. В гр. Никопол преживява последни дни на своето царуване цар Иван Шишман (1393 г.) Тук при Никопол става и голямата битка между император Сигизмунд, подкрепян от последния български цар Иван Страцимир срещу османските турци през 1398 г. Това е последната голяма съпротива срещу нашествието на турците. Това е и края на Българската държавност за много години напред.
Няма открити документални или други източници, които да показват наличие на селище с името Пелишат в периода на Второто българско царство и преди падането под османска власт, но съществуващите хипотези за произхода на името му свидетелстват, че то има стара история. Според едната хипотеза името на селището произлиза от латинската дума pellis, която се превежда като кожа, кожух, цървул, калпак. Тезата се потвърждава от факта, че по тези места винаги са се отглеждали големи стада от овце, но показва и друго, че селището е съществувало още по времето на римското владичесто, за да получи такова име.
Другата хипотеза за произхода на името Пелишат се основава на проучванията на българския етнолог В. Миков, който през 1943 г. в своя книга твърди, че наред с подобни наименования в други части на България, името Пелишат произлиза от гръцката дума „pelesis” – пелесис , която се превежда като котловина, корито, в действителност селото се намира в една долина подобна на корито. Авторът свързва римското име Giridava с тракийската дума гери, която също означава корито, с което още един път се потвърждава тезата за произхода на името и съществуването на селището още в дълбока древност