ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО
След няколко десетилетия на упорита съпротива в края на ХІV век българските земи падат под владичеството на османските турци. Град Плевен пада под ударите на турците в 1393 г., преди превземането на столицата Търново. Според академик Юрдан Трифонов, написал първата история на Плевен през 1933 г., Плевен е превзет от Михал бей или негов потомък. За военни заслуги султан Баязид І Илдаръм дава ферман през 1390 г. на Кьосе Михал бей за да възнагради мъжеството и героизма му в Косовската битка. Няма точни сведения, но по всичко личи, че след този ферман Михал-бейовци завладяват Плевен и Ловеч три години по-късно, вследствие на което получават и целия Плевенски район (Плевен с 33 села) като арпалък (начин на владеене за издръжка).
Кьосе Михал бей бил приятел и поддръжник на първия турски владетел Осман. Предполага се че по произход Михал бей е малоазиатски българин, приел исляма. От благодарност за верността му султана постановил Михал бей и неговите потомци да бъдат винаги началници на новосъздадената лека конница – аканджийте. И наистина повече от два века, докато съществува тази конница, предводители са били все хора от рода на Михал бей.
След падането под османска власт, съдбата на Плевен през следващите столетия е тясно свързана с рода на Михал бей. От плевенските Михал-бейовци най-забележителен бил Гаази Али бей, вероятно внук на Михал бей, който през 1496 г. създал вакъф от всичките свои села, гори и пасища. Вакъфа е специална организация, при която всичко се завещава за богоугодни, благотворителни и обществени цели, като част от дохода на завещаната собственост се използва за издръжка на потомците на завещателя. По всичко личи, че Гаази Али бей е проявил и голяма предвидливост. По законите на Османската империя завещаното на алаах (под формата на вакъф) не може да се конфискува от султана или който и да е, под какъвто и да е повод, което означава и вечно владеене от фамилията на дарената собственост. И това се потвърждава през следващите столетия – Плевенският вакъф се запазва чак до Освобождението.
В Плевен и района около него не е имало масови заробвания и депортиране на българското население, които да доведат до голямо намаление на населението. Средната част на Северна България от Шумен до Враца били по-малко засегнати от тези процеси.
Новата административна турска власт запазила очертанията на феодалните владения, такива каквито било до падането под Османско владичество. Тези земи били разделени на санджаци (област). Никополския санджак обхващал почти напълно границите на Шишманова България – от Шумен до Враца. Град Плевен и околността също попаднали в този област.
Завладяната българска земя се считала за собственост на държавното съкровище, на върховния османски владетел – султана. Земята се разделяла на отделни феодални владения (спахилъци) и се давала най-често за заслуги в спахийското опълчение. Отличилите се в бойните действия спахии (военачалници) получавали документ за владеене на тези земи. Те не ставали тяхна собственост, а спахията можел да ползва само дохода от предоставената му земя, заедно със селяните, за издръжка. Срещу това той бил длъжен да участва винаги във военните походи на султана.
Най-рано името на Пелишат се среща в турски данъчен регистър от 1430 г. под името Мезра Белошат, с друго име Ботива. Думата мезра е арабска и означава орница, нива, поле. Тя се използвала обикновено за означаване на изчезнали селища. Много вероятно по времето на боевете за овладяване на Плевенския край голяма част от населението на селата наоколо, в това число и на Пелишат, да са се разбягали и да са потърсили други поселища.
Мезрите били давани към тимара (вид поземлено владение, което носело определен доход) с обещание на владетеля – спахия, да ги „съживи”. Спахията обикновено настанявал в тези земи селяните, пръснали се по други села. Вероятно те са били издирени и върнати по родните им места. Съгласно законите на Османската империя селяните нямали право да напускат поселището си.
Името на селото се среща отново в турски регистри от средата на ХV век под името Мезра Пелушат, с другото има Бутова, към зеамета Плевен. Зеамета представлява послужебно феодално владение носещо доход от 20 до 100 хил. акчета (турска парична единица – дребна сребърна монета, заменена след това от гроша). Такава поземлена собственост получавали висшите командири от спахийската конница. В следващия документ отново се споменава Мезра Пелушат, спадащ към Плевен и е тимар на Халил и на Хамзи, които го владеят съдружно и участват във военните походи на смени. В този документ е споменато, че в селището има и едно домакинство на мюсюлмани, а прихода от селото е 175 акчета годишно.
В друг документ от ХV век е отбелязано отново името на Мезра Пелушат, спадащ към Плевен, като мюлк на Осман Менсух с приход от 200 акчета. Мюлк било недвижимо имущество, притежавано в пълна собственост с право да бъде продавано, наследявано, залагано. Мюлковете на османските феодали включвали цели села с техните землища. Всяко от тези владения представлявало съвкупност от много селски стопанства. Селяните владеели тези стопанства при различни ограничения. В пределите на селата и в околността селяните имали лозя, градини, дворни места, с които можели да разполагат неограничено и свободно, но те не били достатъчни за издръжката на домакинствата, затова селяните ползвали и ниви, ливади и гори извън селото, спадащи към някакво феодалното владение. Тия ползвани дялове се наричали бащини. Правото да ползват бащината селяните придобивали след като получавали документ – тапия от поземлените си господари. Селяните не можели да се разпореждат с тази земя. Онаследяването ставало само от баща на син.
Тази система на земевладеене позволявала да се поддържа значителен военен потенциал, чрез извличане от владението на определен доход. Част от дохода се предоставял на върховната власт – султана, а другата част била за спахията, който бил задължен да поддържа определена войска – опълчение.
В края на ХV век санджаците са поделени на по-малки административни единици – вилаети или субашилъци. През ХVІ век султан Сюлейман І реформирал административното устройство с цел укрепване на централната власт и заменил вилаетите с друга административни единици – кази. Казата била с обхват по-малък от сегашните области и по-големи от общините.
Основните тежести, които изпитвало селското население били свързани с многобройните данъци, тегоби и повинности, дължими на върховната власт и местните феодали. Главният данък бил поземлено-личния данък, който се събирал на базата на поземлената собственост – бащината. Голям дял от данъчните задължения заемал десятъка, който бил между 1/10 и 1/8 от добива на основните храни, като понякога се изземвала и до половината от реколтата. Лозята се облагали с десятък върху виното и ширата. Пчелните кошери също се облагали с десятък в натура. Една част от основните данъци се плащали на централната власт, а всички останали на местния феодал.
Известно е, че голяма част от тези данъци в полза на феодалните владетели на земята, са съществували и преди падането под Османско владичество. Много от тях останали, много нови били и добавени.
За да укрепят своята власт османските завоеватели запазили някои утвърдени местни привилегии и създали нови. Те се стремели по този начин да разединяват раята, за да не може да се обединява лесно и води борба срещу завоевателите.
През ХVІ век била създадена институцията на войнуците. Тяхното наименование произлизащо от войник (войн – славянско) подсказва, че тази категория съществувала и преди завоюването на българските земи. Войнуците се набирали само от християнско население. Една част от войнуците участвали във феодалното опълчение, други служели в султанските обори. В мирно време те се грижели за султанските конюшни, косели ливадите и прибирали сеното, а при военен поход се явявали във военнопомощните отряди – основно обозите. За началници на войнуците се назначавали турци, подпомагани от българи. Войнуците владеели освободените бащини (земя) и заради специалните си задължения, не плащали десятък и някои други данъци и извънредни тегоби. Османската власт отдавала голямо значение на войнушкия статут, като военнопомощна категория.
Друга подобна категория била институцията на ямаците, в която участвали също само мъже от християнското население. Това била военизирана организация, която не се намирала на постоянна служба. Ямаците се явявали като заместници на войнуците и във военно време се грижели за екипировката на участниците в бойните походи на османската войска.
В турски документ от 12-21.І.1548 г. са посочени имената на редица войнуци и ямаци от селата на Никополска каза. Пелишат е записано като Пелешад. Войнуците и ямаците от селото били на подчинение на сераскера на тази каза – това бил командващия военния поход на османската войска от района. От с. Пелишат са дадени имената на 40 войнуци и на 59 ямаци, или общо 99 души. Освен имената са дадени и притежаваните от тях ниви и лозя. (Посочено в приложение). Тези документи показват, че ако в средата на ХV век Пелишат е мезра (незаселено място), към средата на ХVІ век то е израснало вече в пълноценно селище, в което живеят войнуци и ямаци. Известно е, че войнуци и ямаци са вземани от по-богати и уредени селища, където живеели и по-състоятелни селяни. Косвено може да се определи, че селото има над 100 домакинства и над 600 жители.
Сведения за Пелишат се намират и в други османски документи от средата на ХVІ век. Данните за годините 1523-1524 г. сочат за Пелишат – дадено с името Пелушад, че то има 63 български домакинства и 53 неженени младежи. Младежи над 18 години са считани за отделно семейство, описвани са отделно и са плащали поголовен данък. Характерно за тези години е това, че от всяко домакинство е имало на служба войнук или ямак, което още един път говори за авторитета на селото. По това време в селото е имало около 315 жители.
В същия документ са посочени дънни и за период след 20 години – 1544-1555 г. За този период жителите на селото са останали почти същите – около 320, но са настъпили видими етнически промени: в селото живеят вече и 11 мюсюлмански семейства, от които 4 помюсюлманчени. (приели исляма). По всичко личи, че тези мюсюлмански семейства не са външни дошли в селото, а такива приели исляма през тези години. На много места в плевенските села мнозина от българите приемат доброволно исляма, водени най-вече от икономически съображения.
Към 1614 г. Пелишат с още 28 села от района спада към вакъфа на Михал бей в Плевен, с мютесериф (управител) Али бей, един от потомците на Михал бей.
Османските власти, въпреки подчертаната централизация на управление на държавата, не унищожават напълно общинското самоуправление. То било оставено за да се улеснява събирането на местните данъци. То се явявало като връзка между местното население и османската власт, която на много места в селата, въобще нямала свои представители. Избраният български селски мухтар (кмет) представлявал властта.
От втората половина на ХVІ век настъпили промени в османската феодална система и феодалното земевладеене. Спахийската система започнала да се разпада. Някои феодали – земевладелци, започнали да преотстъпват за откуп доходи от своите ленни владения (земя дадена им за ползване) и самите те да се насочват към откупуване на доходи, т.е възниква откупичеството. Със служебни феодални владения започнали да се сдобиват и представители на дворцовата администрация (не само военно задължените) и други лица от султанското обкръжение, даже богати евреи.
Тимарите и зиаметите все повече се изплъзвали от обичайния порядък на раздаване и все повече били обект на открита разпродажба. Постепенно новите собственици на земи откупували землище след землище, село след село и тимариотите останали с незначителни доходи. По този начин дребните тимари се съкращавали по обем и доходи. Изменението на спахийската система причинила упадък на спахийското опълчение – основната сила на Османската империя.
Когато т. нар. „служебни феодали” закупили земи, в рамките на спахилъците си те организирали чифлици, като постепенно се стремели да увеличават размерите им. Много често те заграбвали мерите в рамките на подвластните им села или съседни населени места.
През ХVІІ век спахилъците били въвлечени в откупната система. На местата на старите спахии, застанали необвързани с никакви служебни задължения откупчици, които били безогледни при ограбване на раята. Те откупували данъците на цели райони села от централната власт, след което се превръщали в безконтролни тирани из тези села при събиране на данъците от селяните.
През ХVІІІ и началото на ХІХ век настъпило пълно разложение на спахийската система на земевладеене. Спахиите с подкупи и насилие превръщали своето условно владеене в частна собственост. Значително се засилило чифликчийството. Голяма част от селяните били принудени да работят като наемни работници в турските чифлици.
Развитието на селското стопанство в българските земи през този период се характеризира с появата на имуществено разслоение и в българското село. Започнала да се появява по-заможна селска върхушка, която заемала длъжностите на селски чорбаджии, кехаи и др., като ставали посредници между турската власт и българската рая. Това посредничество давало възможност за забогатяване чрез злоупотреби с предоставената им от османците власт.
По това време все още личали някои категории рая със специални задължения и известни данъчни облекчения като войнуците, соколарите и др., но разликата между тях и другите селяни постепенно се заличавала.
С декрета за аграрната реформа от 1832 г. спахийската система била окончателно ликвидирана. Бившите спахии загубили своите ленни земи и феодални права над населението. Правото на частно владеене на селска земя и от българи се утвърдила с Гюлханския хатишериф през 1839 г.
Трябва да се отбележи, че жителите на Пелишат не са останали равнодушни и не са се примирили със своето положение на поробено население.
След Руско-турската война от 1774 г. и подписания в с. Кючук Кайнарджи мирен договор Русия се превръща в основен закрилник на православното население в Османската империя. През следващите десетилетия се водят редица войни между двете империи – Руската и Османската.
За пръв път по време на войната от 1806-1812 г. руските войски настъпват в централните български земи. През пролетта на 1810 г. след напрегнати сражения русите овладяват крепостите Силистра, Тутракан и Русе. След това руски отряд от 3-4 хиляди души с командир ген. Воронцов настъпва към Плевенска област.
Руските войски превземат Плевен при силна съпротива на турците. Веднага след това обаче, за изненада на българското население, те напускат града и района и се оттеглят към Дунава. В града и района се настаняват отново турски войски. Няколко месеца по-късно русите отново на два пъти превземат града.
В помощ на руските войски, освен в спомагателните тилови части, участват с оръжие в ръка много българи от Плевенския край. След превземане на Севлиево и Габрово от отряда на ген. Воронцов, българите от селата Червен гайтан (сега неизвестно), Долна Гривица, Пелишат, Къшин и от самия Плевен, достигат до Шипченския проход и там заедно с русите водят успешни сражения с турските войски. По-незначително е участието на Плевенския край в Руско-турската война от 1828-1829 г. Тук е необходима де се спомене и факта, че в началото на века османската власт прехвърля по суша и море множество арабски и арнаутски банди в разбунтувалите се български земи. Тези банди предизвикват истински демографски срив в редица райони на страната, включително и Плевенско. Бандите опожаряват селата Долна Гривица, Пелишат, Долна Митрополия, селището в местността „Нежовец” край Плевен, Кайлъшкия манастир „Свети Георги” и др. села. Това принуждава редица българи от Плевен и селата наоколо да търсят убежище отвъд Дунава във Влашко. Сведения за изселване на българи от Пелишат не са намерени в запазените документи.
Отново през лятото на 1829 г. руските войски достигат Плевенския край и превземат Плевен. Те са посрещнати от българите радушно и с дружолюбие.
Благоприятно за развитието на селското стопанство се оказало отменянето на задължителните държавни доставки на по-ниски цени за изхранване на многобройната турска армия и населението на Цариград. Това станало официално през 1837 г., но на практика било въведено едва през 1842 г. което довело до бързо увеличаване на посевните площи и на стоковата продукция на средните и по-заможните българи.
Въпреки, че българското селско стопанство било първобитно, то давало най-доброто жито в Османската империя. Според чужденците познаващи турската действителност българите били най-добрите земеделци сред народите н Европейска Турция.
Върху развитието на селското стопанство най-отрицателно влияние оказвала недалновидната данъчна политика на империята. Данъците били не само в големи размери , но и организацията на тяхното събиране била давана на прекупвачи, което давало възможност за големи злоупотреби и ограбване на селяните.
До 1838 г. търговията със зърнени храни в империята била монопол на държавата. Едва в края на 40-те години на ХІХ век частни прекупвачи, сред които и много българи, започнали да се занимават с тази дейност.
Плевенския край по това време бил един от районите, който произвеждал големи количества зърнени храни. Основни култури, произвеждани по това време в Плевенския край, били пшеницата, царевицата, овеса и ечемика. Доста добре било развито и лозарството. На картата на Плевенска каза от 60 – 70-и години на ХІХ век много добре се виждат лозовите масиви в с. Пелишат.
Виден търговец на зърнени храни от Плевен бил Димитър Икономов, който изкупувал зърно за едрия търговец Цветан Радославов от Свищов. От Пелишат през юли 1865 г. той изкупил над 31 килета царевица (Киле – мярка за зърнени храни. Най-много се използвало цариградското киле, равно на 25 кг).
Откупуването на юшура (десятъка върху зърнените храни) в Плевенския край също ставало от търговци на зърнени храни. През юли 1869 г. Златан Иванов от Плевен съобщава на Цветан Радославов, че купил орташки „на трима ни”, т. е. на Радославов, Вацов и него, десятъка на селата Згалево, Пелишат, Пордим и Вълчи трън за 393 хил. гроша. Количеството на десятъка в кила за Пелишат бил в размер на 294 килета, което е равно на около 7350 кг зърно.
Друга характерна особеност в търговията в Плевенския край било изкупуването на смрадлика. През 1847 г. ловешкия търговец Денчо Масърлоу, изкупил от Вълчи трън 9026 оки (1 ока на 1,28 кг) смрадлика, а от Пелишат – 497 оки за 106 гроша, при цена 21,20 гроша за ока.
Клиенти на плевенските търговци през този период били много селяни от плевенските села. През 1858 г. дюкянджията от Пелишат Петко Генков бил клиент на Костаки Хаджи Паков, от когото купувал вино и ракия.
Освен производството на зърнени храни в Плевенска каза се развивало в пълна степен и животновъдството. Плевенския край бил известен с говедовъдството и овцевъдството. Вълната се изкупувала главно за производство на платове за турската армия. През 1848 г. общо във всички села на Плевенската каза броят на овцете бил 163 780. Най-много овце се отглеждали в селата Махалата (дн. гр. Искър), Долни Дъбник, Тръстеник и гр. Плевен. В Пелишат овцете били 5770, като по този показател селото се нареждало на 7-мо място сред 46-те села на Плевенска каза.
Тези данни говорят, че в Пелишат още от онези времена независимо, че не е било голямо село, овцевъдството е било добре развито.
Какъв е бил демографския облик на Пелишат през годините на Възраждането? Данни за селото срещаме в списъка на селата от Плевенска каза, спадащи към Врачанска епархия за 1860 г., в който е отбелязано, че Пелишат има 120 двора (домакинства), само български.
Към 1854-1856 г. в Плевенска каза по данни от два данъчни регистъра е имало циганско население в почти всички села. В Пелишат за през 1854 г. с данък са обложени 11 цигани мъже, а през 1855 г. – 10. Това са първите сведения за наличието на циганско население в селото.
В периода 1858-1864 г. османските власти заселват в българските земи черкези и татари. Феликс Каниц отбелязва, че с този акт османлиите целели да обезсилят и разединят компактността на българското население. Черкези били заселени и в Пелишат през пролетта на 1864 г. Техните къщи били разположени на югоизток от Пиладов кладенец и били построени от населението на селото с ангария. На черкезите били предоставени земя и зърно за посев. След заселване на това племе живота на българите в селото се влошил. Зачестили кражбите на добитък и особено на коне. Известен е случаят с Тоно Цвятков (Шопов), който бил заможен стопанин. Черкезите предположили, че като по-заможен той може да има злато и като го заловили искали от него да признае къде си крие парите. Той им отказал и те го убили по най-жесток начин, като го увили в рогозка, залели я с гас и запалили.
Данните за 1865 г. сочат, че в Пелишат българските домове са 116, а тези на черкезите – 15. През 1871 г. общо домовете в селото са вече 155 с 487 мъже българи, черкезките 15 с 66 души и циганите – мюсюлмани – 3 мъже, или общо 570 души.
В навечерието на Руско-турската война от 1877-1878 г., руското командване прави основно проучване на българските земи и съставя таблици за броя на населението, плащаните данъци, както и броя на домашните животни по населени места. За Пелишат (под името Белошат) домовете на българите са 165 с 568 души население.
Какво е било участието на жителите на селото в съпротивата против османското потисничество по време на Възраждането?
Въпреки, че Пелишат, както и редица села от Никополска каза били изцяло войнушки, то те пасивно се съпротивлявали на османската власт. Записаните за войнуци се укривали и не изпълнявали своите задължения. Такива случаи били констатирани и записани в турските документи от 1548-1550 г.
В годините от 1864 до 1866, известния плевенски поборник Васил Ганчев организира малка хайдушка чета от няколко души. С тази чета той се подвизава в Плевенско и наказва злосторници турци и черкези. През 1866 г. турските власти влизат в дирите на смелите народни закрилници и Васил Ганчев е принуден да емигрира във Влашко. Преди да избяга отвъд Дунава той оставил коня си за пазене в Пелишат на своя верен ятак Богдан Ханджията.
Известен е и друг участник от Пелишат в борбите за националното ни освобождение. Отец Матей Преображенски, близък съратник на Васил Левски, обикаляйки из селата на Плевенско, успява да спечели за делото ханджията от Пелишат – Печо Бешев. В неговия хан се предполага, че са се укривали комитетски дейци, пътуващи към Влашко. Разкрит от турците, Печо Бешев е подложен на мъчения. Той не признава нищо и турците му отсичат палеца и показалеца на дясната ръка, за да не може да си служи с оръжие. Поради този си недъг той остава с прякора Чолак, Чолака, от там Чолаков става негова фамилия.
Присъствието на черкези в селото и техните безчинства водят до съпротива на някои смели селяни. Такъв е случаят с Митьо Йочев Кожухаров от Йочевия род. Той бил млад, здрав и много добър ездач. Майсторството си на езда той често демонстрирал като пускал калпака си на земята и в галоп на коня се навеждал и го вземал. Друг път с дългия си нож, в галоп на коня, съсичал поставена на кол тиква. Черкезите силно завиждали на Митьо, защото и те били добри ездачи, още повече, че по това време на българите било забранено да яздят открито на коне. Когато кражбите на черкезите зачестили, Митьо не можел вече да трае. Вечерно време се преобличал с турски дрехи и въоръжен причаквал нощните грабители и ги нападал. Откраднатото връщал на пострадалите. Постепенно Митьо заживял нелегално – станал хайдутин и се укривал в скривалище в местността „Пещерата”, заедно с коня си. Негови ятаци станали роднини и познати от селото. Уплашени от смелите действия на Митьо и неговите другари, черкезите намалили грабежите. Междувременно турските власти, информирани от черкезите, организирали потеря за залавянето на смелия хайдутин. В бой с турската потеря Митьо загинал геройски, като оставил младата си невеста Ирина вдовица с две невръстни деца – Бачо и Велико.
Друг смел пелишатчанин бил Мутьо Кънчев Мочков, от Мочковия род. Той бил млад, все още не женен и пасял овцете на семейството. Един ден когато бил със стадото си в местността „Церака” минали двама турци на коне и забелязали хубавото стадо. Харесали си един черноглав овен и се спуснали да го хванат. Мутьо не се уплашил, насъскал срещу турците верните си кучета и въпреки, че те били въоръжени, в завързалата се борба, ги убил с кривака и ножа си. Завлякъл телата им в храстите и ги укрил. След няколко дни убийството било разкрито и потърсили извършителя. Мутьо се укрил при роднини в Гривица, но бил разкрит и в бой с турците загинал.
Като непримирим борец срещу черкезките набези се проявил и Атанас Мочков. Неканените гости на селото често посещавали селските воденички – баришници и отмъквали безнаказано брашното на селяните. В началото на май 1873 г., един черкезин, късно вечерта нахлул в Мочковата воденица, където Атанас работел като мелничар. Черкезинът посегнал да вземе смляното брашно, но мелничарят не му го дал. Завързала се борба между двамата, в която смелия селянин успял да убие черкезина с камата си. При борбата черкезинът успял да ухапе показалеца на дясната ръка на Атанас. След това Атанас натоварил убития на коня му и го пуснал да си ходи. Животното откарало трупа в Черкезката махала.Черкезите, заедно с властта, започнали да търсят убиеца. На 11 май 1873 г., по време на събора в с. Владиня, където Атанас бил сборянин, едно заптие го спряло за проверка. Попитало го защо е привързан пръста на ръката му, а Атанас излъгал, че го ударило резето на коша за мамули. Но заптието го накарало да отвърже ръката си, където ясно личали зъбите на убития черкезин. Атанас бил арестуван, съден и осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Присъдата излежавал в Русенския затвор до 1878 г., когато бил освободен от дошлите руски войски. След освобождаването му в селото започнали да му викат Атанас Русчуклията, с което име си и останал.